„Дърветата имат различна душа“…
Когато за техен дух аз съм поставен,
горун, дъб и габър – с това се теша
(нали съм се вмъкнал за тяхна душа!)
че вътре е радост, отвън – злепоставен…

Природно, любителски – наш’те дървета
аз днес обладал съм, подобно на бяс.
А вън бесове обладават прасета,
прасета се вмъкват в мнозина от нас.

И в този Кръг танцов, май равни на хора
са само тревиците: Шепнат в захлас,
че Божия тръбен глас, заедно с хора
от ангели идва – и може би скоро,

със трели и вопли замрежил простора,
сам Господ ще съди Вселенския бяс.

Видях момиче с хубава поличка
и в миг се възкреси дълбоко в мен
животът – победителят над всичко.
Да бъде ден, бе, Христо! – Би ще ден!…

Нощта е черна и зловеща!…
– Нощта е черна като кърт?!
Къде ли къртът рве се вещо?
Във Дунавския водовърт!…

А той, надиплен от полички,
басмен и тюркоазно-млад,
отнася ероса на всичко
към устието в този свят,

което, като женски устни,
нов свят след мене ще роди.
Таз гледка, тя ще ме напусне,
но с плисък, нейните води

в духа ми, като в раковина,
навярно вечно ще шумят.
Дано я срещна след година!…
(Пред моя блок тя днеска мина!)

…Паважът дълго не изстина
след теб – сама жена на път!…

web

Дълбоко в синевата аз се взирам,
над мене засияла като мисъл,

и в купола над храма на всемира
аз виждам своя лик иконописан.

…Подобно облаче лицето ми се носи
над хълмове и над стърнища коси,

над есенни метличини и ръж,
зашумоляла, златна като дъжд,

над синкави реки и над поляни,
с пожари от жълтурчета огряни…

…А облачето дири свойта къща
и никога назад не се извръща,

и тъй като, все пак, не я намира,
дваж по-дълбоко то се резигнира.

…Отдръпва се в съмнение отровно,
под напора на собствения нрав,

мени лика си, цупи се дъждовно,
складира гръмотевици от гняв…

…И пак в копнеж безпаметен се носи
над хълмове и над стърнища коси,

над есенни поля, подобно кръпки…
И само щом от детските си стъпки

то кладенче съгледа сред полето,
като копнеж – макар да е за кратко –

помръдва мъртви устни – и просветва
искреността като смутена капка…