Троянът :: Зеленото дърво на Надеждата

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.10.2012 15:44 - Зеленото дърво на Надеждата

Автор: ruslana111 Категория: Други

Прочетен: 3762 Коментари: 3 Гласове:

Последна промяна: 28.10.2012 17:47

Много често си задавам въпроса кое прави човека толкова силен – чисто първичният му инстинкт за самосъхранение, силната воля за живот. Инатът… И все си мисля, че това са моментни състояния, чувства, които трябва да бъдат пробудени от дълбокия им апатичен сън. Зад тях се крие нещо друго – това, което е единствено устойчиво в човешкия живот, волно или неволно подхранвано, обичано, в някои моменти мразено, изправено пред отчаянието, търсено, гонено и винаги живо… Винаги ново и ново. То – вечно зеленото дърво на надеждата!

Но въпреки че надеждата ни обгражда отвсякъде, присъствието й остава незабележимо за нас. Ние я забравяме. Не мога да повярвам – понякога пропускаме да "поздравим" най–хубавото нещо в нас, това, което дава единствената ни сигурност – дървото на надеждата. Колкото по-силно се нуждаем от него, колкото повече го търсим, толкова то ни прави по-слепи да го видим и ние не го виждаме – то – дивото в нас – единственото, чрез което ставаме истински, искрени, . Опитваме се да уловим нещо, което живее в нас, дивото, което никога не можем да накараме да ни принадлежи изцяло, да е наша собственост.

И въпреки това то е част от нас, както в света на Екзюпери: Не – каза малкият принц – търся приятели. Какво означава "да опитомиш"? То е нещо позабравено – каза лисицата. – Означава "да създадеш обвързаности"… Да създадеш обвързаности? Разбира се – каза лисицата. …За мен ти ще бъдеш едничък в света. За теб аз ще бъда едничка в света… Почвам да разбирам – каза малкият принц. – Има едно цвете… Мисля, че то ме опитоми… Надеждата – можем ли да я опитомим? Може ли да бъде винаги до нас? Трябва да я накараме да живее чрез нас… И ние чрез нея. Тогава животът ни "ще бъде озарен". Защото "същностното е невидимо за очите", "човек вижда добре единствено със сърцето". И надеждата трябва да бъде в нас - да я усещаме, чувстваме, да я обичаме не само заради нас самите, а и заради нея. Тя трябва да диша, да живее чрез теб самия, защото тя ти дава свободата да бъдеш себе си, дава ти завинаги път и към другия - "Ти оставаш завинаги отворен за онова, което си опитомил."

Зеленото дърво на надеждата – това, което е вътре в нас… Дивото. Да не се опитваме да го променим, а да го поливаме с обич и бели мисли. Нека го съхраним такова, каквото е.

ваша: Руслана Попсавова