Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2012 00:34 - Историята На гр.Троян
Автор: ruslana111 Категория: Други   
Прочетен: 2031 Коментари: 0 Гласове:
1



Иван Пейковски / 1965


В нашата земя има много градове с хилядолетно минало. Има и градове, чиято летопис изпълва още непожълтели страници. Поколения от будни българи са изграждали историята и на едните, и на другите с родо­любиви дела. Понякога младите градове са избързвали и оставяли зад себе си свои побратими с дълга исто­рия. И защо не? Младостта всякога е дръзка и смела.
           Преди пет века, край стария римски път през плани­ната Хемус, Троян изникнал като малко крайпътно се­лище на колибари. В същност това е времето, в което се създават и други старопланински селища. История­та сочи със сигурност: този най-висок проход през пла­нината е преминавам неведнъж много преди нашата ера. Обаче никой не се е спирал задълго в тази част от поречието на Бели Осъм, там където е днес Троян.
           Защо?
          Древните поети и историци рисуват определено су­ровия образ на планината. Легендите говорят: Хемус - „най-високата планина в света, бил покрит винаги със снегове; Хемус - „сребърната планина, изпращал по света бурите и ветровете. По-късно траките разширили и допълнили тези представи. Хемус вече е „цар на три морета. Хемус най-после е тракийски воин, който за­гива в битка срещу Византион, без да победи.
           При цялата си фантастичност всяка от тези легенди крие и някаква истина. Безспорното в случая е едно - Хемус е бил студена, сурова и страшна планина. А хората винаги са търсили да заселят земи, където при­родата е по-благосклоина към тях.
           Сигурно затова тук възникнало селище далеч по-късно от села като Никюп или Арчар, съществували пре­ди нашата ера, и дори след оформилите се преди десе­тина столетия   Етрополе, Чипровци и други.
           Повече от три века Троян съществува някак неза­белязано, сякаш скрит в обширните букаци. В години­те под робство той не е разчитал на ничие благоволе­ние. Имал е само едни хора с работни ръце и пъргав ум. Те са го измъкнали от сянката на горите, за да го изве­дат едва преди сто години сред българските градове. Оттогава започва неговата градска летопис.
           Тези сто години... Не всички от тях Троян е изминал с равномерна крачка. Има години от неговото минало, в които летописецът не е намирал нищо особено за от­белязване. Има години обаче, през които Троян е оста­вял подире си дела, които сякаш са надминавали ръста му. Те са текли бързо и шумно. Като буйните води на Бели  и Черни  Осъм.
           До неотдавна той беше град с тихата романтика на старопланинските ни градове. Стари къщи, притиснати от тежки каменни плочи на покривите; тъмни и непри­ветливи занаятчийски дюкяни; тесни и криви калдъръ-мени улички, измитани от ранобудни чираци, преди да е  настъпил денят.
Пътникът можеше да се захласва с часове, наблю­давайки живота на главната троянска улица. Можеше да гледа калпаците, изпънати на дървените калъпи и наредени по тротоарите. Можеше да се любува на шаре­ните стомни на грънчарите. Можеше да се диви на чудноватите черти  и резки по раклите. Пък и малко ли хора са виждали прочутата троянска стока по градове и села, навсякъде, гдето е спирал керван от Балкана! Троян,  какъвто беше... От кой да е околен хълм градът се вижда ясно като на длан. Обгърнеш ли с поглед този дивен кът, може би най-красивият от целия Хемус, той ще те покори със своята прелест. Вълшебна броеница от хълмове го об­гражда от всички страни и му придава неповторима красота. Белишките височини, Телчерево, Равни рът, Ка-пнчио, Черяшов дял, Радево, Янколица, Бялото камъне, Церито, Турлата, Буковец - ето непосредственият изток и запад, север и юг на Троян. Погледнеш ли откъм Бу­ковец Троянската планина, колко още хълмове ще се открият, наредени един зад друг. Човек има чувството, че вижда бушуващ океан, чиито яростни вълни са вие-запно замръзнали. Само река Бели Осъм прорязва пръстена около града и под него се слива със своята по­сестрима - Черни Осъм. Събрали водите на много по­тоци от Козя стена до Лмбарица, двете тръгват дружно към равнината, успокоявайки все повече своя бяг. Троян е част от нашата родина. Огънят и на това ба­щино огнище не е угаснал. Живи са искрите от него. Те и днес разпалват дълбоко родолюбиви чувства и раз­мисли.
Пътят е живот
Осъмски легенди, приказки и догадки за далечната древност... Времето не е пощадило следите на далечните засел­ници на тези места. Толкова по-трудно историкът мо­же сега да възстанови от почти забравените предания една пълна  и вярна картина. Отдавна е угаснал пожарът на битките в тази част от долината на Осъм. Почиват и тук много мъртъвци, които нищо не могат да ни кажат. Тъй малко са вещест­вените паметници от вековете на новата ера. Не само за­щото Троян е възникнал сравнително късно. В годините под турско владичество той е подлаган неведнъж на огън и меч. Кърджалии са го грабили и опожарявали три пъти, а може би и много повече - хрониките не всичко са отразили, а и самите те не са били щадени от огъ­ня. Непосредствено преди Освобождението, турски башибозук опожарява до основи Троян. А пепелта на по­жарите и забравата бързо забулва следите на миналото. Миналото... То е зарито в древни могили. Крие се в имената на реки и местности. Скътано е в стари песни и разкази. Тях огънят не е могъл да гори, те са наджи­вели вековете. Но могат ли те да ни разкажат всичко? Историкът на българите - Константин Иречек, сочи, че долината на Осъм се обитавала от тракийското племе кробизи. Това са първите сведения за хората, живели по бреговете на реката. Обаче в Троян и близко до него няма открити изкусни творби оттогава, както в други места на българската земя. В града е разкопан през 1910 г. един могилен гроб, в който освен човешки кости са намерени добре запазени игли за шиене на дрехи (фубули) от бронзов тел и железни копия. Тази находка археолозите отнасят към V - III столетие преди н. е. Това е всичко. Може би в околностите на Троян са зарити и други спомени от тракийско време. Археолозите тепърва ще ги откриват и навярно ще допълнят представата ни за бита и културата на тракийските племена. Траките оставили все пак трайни следи. Няма съм­нение, че те са дали името на реката. Отначало тя се наричала Азамус, Аземус, Осмус и най-после - Осъм. В. Томашек е склонен да тълкува Азамус като „неумо­рим", Ст. Младенов като „река”, „течение”, а Д. Дечев и акад. Вл. Георгиев търсят произхода на думата от „ка­мък”, или „каменен”. Акад. Вл. Георгиев счита наимено­ванието на реката като едно доказателство, че най-древ­ното население в тая област е било от индоевропейски произход. Всяко от тези твърдения има свое основание. Осъм е и неуморим, и река, неговото корито е камени­сто, а водите му влачат при пълноводие камъни. Име­ната Бели и Черни са чисто български. Така или иначе, реката и Балканът, от който тя из вира, са били винаги живи свидетели на важни истори­чески събития, много преди създаването на Троян. .Про­лезът през планината е бил още преди нашата ера вър­вище на много племена и народи. Според проф. Г. И. Кацаров проходът е бил разработен още около 480 г. от тракийското племе одриси, населявало долното тече­ние на Марица. Вероятно минаването по тази тогава са­мо пътека било наложено от многобройните конфликти на одрисите със северните им съседи - скитите, сродни на траките племена. Иречек отбелязва, че тук е превел войските си Александър Велики в своя поход срещу независимите траки в 334 г. В началото на нашата ера над Балканския полуос­тров се надвесила сянката на античния Рим. Римски ле­гиони преминали Хемус, за да покоряват тракийските племена. Храбрите и войнствени траки, населяващи Ми­зия, се принудили да сложат оръжие пред тази сила. Ала даките, техните съплеменници отвъд Дунав, не се покорили. Реката не била винаги пречка за тях. Зиме, когато замръзнела, даките нахлували на коне, оплячкос-вали и разорявали селищата в Мизия - новата римска провинция. По десния бряг на Дунав били издигнати римски кре­пости, организирани били военни лагери, за да възпират нападенията на даките и съпътствуващите ги племена. Пътища разсекли планините, издигали се мостове и укрепления. Император Марк Улпий Траян (98-117 г.) успял да се справи след две тежки войни с войнолюби-вите даки. Както своите предшественици, така и той ис­кал да запази за дълго сигурността на завоеванията си откъм  север. Новите пътища дали живот на много нови градове и села. Виа вита... Пътят е живот! Така гласи една древ­на  римска  мъдрост. Историкът Павел Орозий свидетелствува, че Траян - щастливият победител на даките, не бил ощастливен с нито един собствен син, който да го наследи. Ала него­вото име било обкръжено от ореола на гръмка слава. Тя е наследникът на Траян. В много славянски предания той бил поставян наред със самите богове. Бил владе­тел на 70 извора, от които бликало разтопено чисто зла­то и сребро. Явявал се ту като същество с три глави, ту с восъчни крила, ту с кози уши. Колосалното римско строителство на Балканския полуостров незаслужено се приписва само на Траян. За­това Амиан Марцслин казва, че наричали понякога Траян иронично „лишей”. Името му се лепяло също като лишей  върху стени, паметници и камъни. Такъв е случаят и с римския път през Хемус. От VI в. насам той носи името на Траян, макар че пътят не е строен от него. Първото известие за римските пътища в Тракия е от 61 г. от н. е. Един надпис върху камък, на­мерен при с. Михилци, където е била една от станциите на „Траяновия” път, гласи, че Нерон заповядал да се построят странноприемници и приюти за пътниците и държавните чиновници. Този надпис показва, че при им­ператор Клавдий Цезар Нерон (37-68 г.) пътят вече е съществувал. По времето на Траян той добил особено важно значение и затова Гавр. Кацаров приема, че тък­мо тогава е бил поправян и продължен до Траяновите градове в Мизия. Пътят започвал от римските оръжей­ни на Средни Дунав-Нове (местността „Стъклен” до Свищов) и Ескус (до с. Гиген) - седалище на V ма­кедонски легион, и стигал до Филипопол (Пловдив), где­то се свързвал с главния път от Белград за Цариград. Троянският проход е изобщо най-пряката връзка меж­ду Мизия и Тракия. Поради това военният път през не­го станал един от най-важните пътища на Римската им­перия. С това се обяснява и особеното старание, с кое­то е построен през средната, най-висока част от хребета на Стара планина, на височина 1523 метра. Сведения за пътя ни дава преди всичко Певтингеровата карта. В този римски пътеводител са посочени и три­те станции, намиращи се в непосредствена близост до Троян: Состра при с. Ломец, Адрадицес при махала Ка­мен мост и Монтемно при днешното туристическо град­че до прохода. Останки от строените с не по-малко старание крепо­сти са запазени до наше време. При с. Ломец, на 22 км по пътя от Ловеч за Троян, Каниц открил останки от цял античен град и крепост. Тук е открита особено цен­на находка от бронзови колониални монети. Между тях има монети от Одесос (Варна), от Сердика (София), от Никополис ад Иструм (с. Никгоп, Търновско) - „града на победата” над даките, от Пауталия (Кюстендил) и от други градове. Над Троян, при устието на р. Кнежа, при м. „Камен мост” е бил мансионът (нощна квартира) Адрадицес, чието име означава „при полите” на планината. Станцията Монтемно, която носи името на планината, е би­ла близко до билото и е имала проходна крепост. От двете страни на пътя и край отклоненията от него край селата Добродан, Калейца и Белиш са били построени единични кули и кастели, крепости с кули за защита на пътя. По тези места също са намирани монети, колони с надписи, глинени тръби  и украшения. След разпадането на Римската империя пътят през Троянския балкан бил изоставен и преминавай пак са­мо по време на войни. Около 601 г. ромеите удържали най-бляскавата си победа над варварите отвъд Дунав. Византийският стратег Коментиол потеглил от Нове към Филипопол. Без водач той не се решавал да мине по „пътя на Траяна”. Местните жители не му съдействува­ли и той посякъл двама, вбесен от отказа им. Едва тога­ва му казали, че има на 12 мили от Нове човек, който по­знава  пътя. Старецът отказвал да тръгне, колебаел се и преду­преждавал - пътят е мъчнопроходим, особено зиме, повече от 90 години не бил преминавай. Обаче Коментиол бил   непреклонен. „...И понеже взело връх необмисленото му реше­ние - пише Теофилакт Симоката в историческата си творба „История” (живял между 610-641 г.) - ромейските войски започнали пътуването. През тези дни на­стъпил голям и страшен мраз и понеже студът бил голям и ветровете връхлетявали силно и хапливо, загинали мно­зина войници и по-голямата част от товарните живот­ни...” Така векове наред, преди и след нашата ера, различ­ни племена и войскови групи са кръстосвали през пла­нината. И всеки, който е минал по този път, дрънкал оръжие, грабел селищата край него, безчинствувал и разорявал. Затова в спомените на най-стари троянци той е наричан „проклетата калдърма”, „черният друм”, „зли път”... В римско време съществувал само пътят. Няма до­казателства, че Троян е бил селище тогава. Населението е живеело около римските станции. Новите заселници иа полуострова - славяните и прабългарите, намерили отсам Дунав полета с плодо­родни ниви, реки, пълни с риба, богати селища. Това им предложила равнината. Хемус се показал и този път сту­ден и неприветлив. Нищо повече не предлагал, освен девствени гори и полугладна земя. Изглежда затова ни­то славяните, нито прабългарите са оставили тъдява някакви трайни дири. Троян не е съществувал по това време. Историците откриват за пръв път името му мно­го по-късно. Както и другите старопланински градове, Троян се е зародил през XV в. Подчиияването на България под турско владичество ускорило този процес. Тук идвали на няколко вълни преселници от Дунавската равнина - след набезите на влашкия княз Михаил Витяз (1596-1598), от Чипровския край - след неуспешното въста­ние (1688 г.) и бежанци от Македония (1750-1800 г.) Скътан в северните склонове на Стара планина, някъде по средата между Вежен и Амбарица, на грани­цата между Балкана и Предбалкана, Троян не е съществувал за големия свят. Едва в 1689 г. италианският географ Джакомо да Ваньола за пръв път отбелязал на карта тази точка от земята. Той нанесъл Троян като град „Трайянак” до р. Осан, която извирала от „сре­бърната  планина”, от Хемус. Легендите за възникването на Троян, както повече­то легенди, са пълни с противоречия. Според една той води началото си от „три хана” - странноприемници. Според втора от „три хана” - княза, които враждували помежду си. Според трета той бил в днешната Червянска лъка, при устието на Черни Осъм. При едно нашест­вие турците изклали жителите на Лъката, тя била удаве­на в кръв и затова я нарекли Червянска... Легендите не спират дотук. Една друга твърди, че в Троян се заселил сам Паисий Хилендарски. Ще помис­лиш - и тоя ли град претендира да се намесва в така спорния въпрос за родното място на Паисий. Но леген­дата е пренесена от Разлог. Разложки кираджии тър­говци докарвали в Троян за продан тютюн, памук, кат ран. Те донесли и... тази легенда. Паисий бил кираджия. Карал памук от Драма  до Пеща и Виена. Веднъж, когато бил на път, разложкият субаша похитил хубавата му сестра. Опозорена, тя се удавила в близката валявица. Стоян Баханов, така се казвал Паисий, се върнал и отмъстил за похитената си сестра, убил субаша с брадва и забягнал в Пещера. Там го познали кираджии и затова той избягал по-далеко. преселил се в Троян. Тук се оженил, сдобил се с челяд и се именувал не Стоян Баханов, а Петър Папазов. Една нощ внезапно напуснал Троян. Троянските историци единодушно считат, че родът на Папазовци дошъл около 1750 г. от Банско. За разли­ка от посочената легенда, те предполагат, че основоположник на този род бил някой си поп Вълчо, пак от ро­да на  Паисий. Изглежда че Папазовци наистина са дошли от ме­стата, които се сочат като родно място на Хилендаре-ца. Като разглежда тези догадки, проф. Михаил Арнау­дов заключава, че едва ли този поп Вълчо и неговите потомци - Папазовци, могат да имат нето общо имен­но с търговеца Вълчо и с брат му Паисий, за когото ня­ма доказателства да е бягал от Банско. Невероятно из­глежда и отъждествяването на Паисий с кираджията Стоян Баханов и ненаказаното му"от турците отмъще­ние. В годините под робство Троян се е оформял посте­пенно като средище на околните колибарски села и ма­хали. Околното население идвало тук да се черкува. Събирали се под клоните на някой стар дъб на Кръста, на поляната при днешната църква, в Табашката ма­хала, под Турлата, при Церито, на Капинчо или в Червянската лъка. На черковищата колибарите давали своя курбан, пиели вино, играели кръшни хора. След сватба булките трупали около ствола на дъба бели пити. Колибарите не се събирали само за това. В сергиите на местни и чужди кираджии-търговци те намирали сол и ориз, памук и цървули, шарени мъниста и огледалца. Търговията с тези стоки била благоприятствувана от средищпото положение на Троян и от наличието па път до него. Така около първите черковища-пазари възниквали една подир друга колиби, създавали се цели махали, растяло село Троян. Оживена търговия се извършвала и на махленските сборове и особено на панаирите при Троянския манастир. Троян действително дължи много на римския път. До голяма степен той възникнал благодарение на него. Но той възникнал не за да прославя името на император Траян. Пред него историята поставила друга цел, съв­сем друга задача. Фактите могат да отхвърлят легендата, че Паисий се е заселил в Троян. Безспорно обаче е друго - неу­кротимият дух на великия Хилендарец се вселил в сърцата на троянските балканджии, Троян станал едно от огнищата на българщината, той пазил вярата на бъл­гарина в своя род и език.
Чумави времена
Чумата! Ето една страшна напаст за троянеца в ми­налото. Нсслучайно я има и в най-лютите троянски клетви. Неслучайно и в наши времена чумата служи за олицетворение на нещо бедствено и поразяващо. „.. .И пак того же лето 1837 беше велика смертоносна болест на человеците що е чума, по всичка вселонная и много человеци и деца и жени много безчет умряха... И бягаха человеците от градовете и от селата си на­вън по лозята от чумата да се укрият, но и там умря­ха...” Неизвестен летописец е запазил спомена за страш­ната болест в хрониката на Троянския манастир. Наистина чумата е била страшилище. Едни суеверни троянци вярвали, че това било „черна котка”, други - „безжалостна старица”, трети - „чорлаво момиче”. Но в едно или друго лице тя е била все напаст, която раз­махвала безмилостно косата си и трупала откоси от по­валени „человеци и деца, и жени много безчет”, както говори манастирската хроника. Не помагали нито мо­литвите, нито заклинанията на попове и монаси. Намирали спасение само в гората. „Ако има чума - няма ли шума” - гласи едно троянско поверие. Чумата се страхувала от гората, не смеела да влезе в нея. А понеже и турците бягали от гората, тя много турци покосявала. Чумави времена... Да е била само чумата, сиромасите биха се спасили, овчарите и косачите биха си живели мирно и тихо. Ще омесят две пити, ще ги намажат с мед, ще ги оставят на Алдишки рът и „черната котка”, „чорлавото момиче” или „безжалостната старица” ще ги вземат и ще си отидат омилостивени.
Ами кърджалиите - тази не по-малка напаст! От тях пропищяло дете в майка. Те нахлували откъм Дрянова могила, край Буковец. Думкали тюлембеци (барабани). Тюлембеците вършели и добра работа - населението на Троян усещало навре­ме опасноста. Хората можели да стегнат цървули и да побягнат към околните гори и колиби. Тогава кърджа­лиите вършели своето - бастисвали българските къщи, грабели дрехи, скъпоценности и добитък, пиели и ядели и под ятагана им не един троянец погивал. Църквата „Свети Никола” била изгорена от кърджалии. След всичко това си отивали. Гърмели отново тюлем­беци. Понякога само привидно си тръгвали и, за да бъ­дат по-убедителни, пращали свои хора да викат към горите: - Излезте! Излезте... Поразиите си отидоха... Скъпо се заплащала измамата. Опиянените и жадни за кръв и безчестия кърджалии се спускали над безза­щитните. И жертвите били не по-малко, отколкото в чумавите времена. Три пъти, а сигурно и повече, Троян е нападан от кърджалии към края маXVIII и началото на XIX век. Троянци нямали още сила, с която да ги възпрат. Тогава могли само да бранят пътищата и теснините из плани­ната. Не само чума и кърджалии са морили колибарите. Чорбаджиите грабели сиромаха-колибар също без всякаква милост, без всякакво съчувствие. Както всеки грабеж, така и чорбаджийският си имал свои криви пъ­тища и пътечки. Може би троянските чорбаджии да са отстъпвали по богатства на еленските или котленски чорбаджии, но те не са отстъпвали на събратята си от другите градове нито по хитрост, ήητο по скъперни­чество, нито по ненаситност. Не само това, те си имали и свои „секрети” за умножаване на чорбаджийското има­не. Например тъй наречените „откупни права”. Тези „права” се получавали от турската власт. Трябва да не е бил малък подкупът за тяхното присвоя­ване. Какво значение имало това? Подкупът се връщал после с лихвите. Доколко изобретателни били троян­ските чорбаджии,личи именно от тези „права”. Чорбаджи Петър Балевски си откупил „правото” да вписва вересия „пил не пил”. Ако сиромахът минел покрай кръчма на чорбаджията, бил длъжен да пие една ракия. Не се ли отбивал, кръчмарят и без това си я пи­шел на рабоша. Да е пил пък, негова воля... Подобни права имали и други чорбаджии - чорбад­жи Спас, владетел на земите от Троян до село Шипко­во, и чорбаджи Васил Папазов - собственик на имо­тите от Троян до селата Орешак, Патрешко и Колибето (Черни Осъм). Така троянските земи били поделени между няколко едри земевладелци. Освен това сиромахът не е могъл да продава свобод­но своя добитък. Както сочи в историческите си бележ­ки за Троян Власи Илиев, чорбаджията имал „право” да избере най-доброто добиче, да закупи на изгодна це­на целия излишен добитък. Само ако откажел да вземе, селянинът можел да продава другиму. Така било и с вълната от овцете. Срещу това свое „право” чорбаджия­та плащал известен данък на кабакчията (бирника) и през годината давал на селянина пари за цървули, сол, газ, ориз, въжа и сечива. Давал на заем, разбира се - при добра лихва. Ако някой се осмелявал да заобиколи жестоките „права”, чорбаджийското заптие връщало търговеца в конака. Имало само един изход: или чорбаджията си вземал печалбата, или продажбата се разваляла. Чорбаджиите се обогатявали и от събираните такси за пасищата в Балкана. Те използували известната „давия” със сопотненци, които с подкуп си присвоили част от троянските пасища. И от това прибавяли нещо към своето богатство троянските чорбаджии. Разгорещеният спор представлявал цяла „троянска война”, която започнала в 1846 г. и завършила след половин век - пет пъти по-дълго траяла, отколкото класическата война на древните гърци с Троя.Чорбаджиите водили съдебния спор чак в Цариград и Видин. Едва в 1896 г. троянци си възвърнали спорната земя, като заплатили за нея из­вестна сума. Но не от интересите на беднотията са били загрижени чорбаджиите. Съвсем не. Нито пък ги е тлас­кала мисълта за възстановяването на справедливостта. Мислили са най-много за своите бездънни кесии. Защото от пасищата те вземали всяка година данък. Чорбаджи Петър Балевски не пускал сиромасите, преди да платят тегобата си, и неведнъж предизвиквал негодуванието им. За да продължи „войната" толкова дълго имало и други причини. По начало нейната тежест легнала вър­ху окъсания гръб на троянските селяни. От подкупите - в случая този „троянски кон" - се възползували не са­мо чиновниците от турската администрация. Чорбад­жиите не пропускали да „прихванат" и своя дял. Защо не, нали пасищата са техни... Представяли се сметки за фантастични разходи „по делото". Така само за чер­вен пипер (!) били похарчени не сто или двеста, а цели три  хиляди  гроша... Селяните работели ангария по чорбаджийските имо­ти. Достатъчно било чорбаджи Петър да излезе с коня си на Присоето, да гръмне с пищова си и от околните махалички тръгвали по имотите му. А тe не били никак малко - всички лъки от Троян до село Чифлик били все „балювски”. Докато ратаите изоравали нивите и стигали до Чифлик, идвал ред на сеитбата, после на ко­панта, на коситбата, на жътвата, на сливобера. Към то­ва се прибавяла доставката на строителен материал за чорбаджийските къщи, хамбари, плевни и воденици... Край нямало сиромашкото тегло! Чорбаджи Васил Папазов не оставал назад. Той вди­гал хората си с думкане на тъпан в село Орешак. Тъпанът и пищовът са били и сигнал, и заплаха - който смее, да не излиза на ангария! Всичко се пишело в чорбаджийския тефтер. Селяни­нът пари «е виждал, а в тефтера не можел да надникне. Какво ли пък е и можел да разбере, щом дълго време вместо тридесет е казвал двадесет и десет... Когато чорбаджията отварял тефтера, сиромахът треперел ка­то лист. Сякаш земята се разтваряла пред него, сякаш самата  чума се явявала. Жестокостта на чорбаджиите растяла. Главата се на­веждала до едно време. Бушувал в гърдите на сирома­ха пневът и омразата. Около 1852 г. той се излял в пър­вия селски бунт в Троян. Сиромасите дигнали сопи и геги и се запътили един ден към една от кръчмите на чорбаджи Петър. Как би се радвал той да са отивали за пиене! Ала бедняците влезли насила в кръчмата му за друго - за рабошите „пил не пил". Те били и поводът за вдигане на бун­та. Ще речеш - дребна работа!   Но рабошите не били малко - цели три чувала! Три чувала сиромашка пот и мъка! Селяните ги грабнали и изгорилиКакто бунтът, така и последвалите го вълнения спо­могнали да се премахнат или поне да се смекчат чор­баджийските „права”. Известно е, че малко преди осво­бождението от турско иго троянци свалили сбунт кмета, който защитавал интересите на чорбаджиите, и постави­ли за кмет човек от народа. Троянските сиромаси имали и свои защитници. В тех­ните борби не малка роля е играл Никола Думанов - търговец на дребен добитък-соватчия. Той не можел да купува добитък от закрепостените селяни, чорбаджий­ските привилегии го ограничавали. Затова Колю Дума­нов повел борба срещу чорбаджиите. Той си спечелил и прозвището „фокаръ-бабасъ” - баща на сиромасите. За фамилията на Думаните била характерна голя­мата почит към конете. Тогава троянци казвали: „Ако искаш да видиш добре гледана булка, върви у Пеновци; ако искаш да видиш добре хранен кон, върви у Думани­те...” Дядо Мичо от този род седем години не извеждал жена си на хоро, загдето веднъж забравила да напои коня  му... Не се знае доколко Колю Думанов е обичал конете, но дълго се помнила защитата, която той взел над си­ромасите. В прочутата „троянска война" за пасищата той застанал на страната на бедните селяни. Искал да бъдат освободени от данъците, съветвал ги да не изпъл­няват безропотно чорбаджийските произволи, да не про­дават евтино добитъка си. Затова и беднотията вярвала в него. Затова двана­десет пъти Колю Думанов бил избиран за кмет. За него се заговорило в предания и народни песни. Разказват, че майка му починала рано и той бил закърмен от самоди­ва. Други твърдят, че като не могли да го надвият, чор­баджиите го отровили. В една песен се говори как Колю Думанов се обръща към Койно Вълчовски: „ .. .Ой, юлдаш, кардаш, Койно льо, Можиш   ли   да   ми   пузнайш, Чи шъ на Видин да идим. Там   щъ  сичкото   разправим По тази паша балканска..." Така се нижели една след друга годините на тези стари времена. Времена на чума, на кърджалии и на чорбаджии. Години  на  робия.

                                         От иглата до калема

          И в тая планина открай време са свирили медни ка­вали. И тук звънците на многобройни стада са огласяли нейните склонове. В най-старо време овчарството било главният поминък на троянските колибари. Балканът е суров, но той никога не с бил безмилостен към своите обитатели. Неговите обширнипасища не са били малко богатство. През първите два-три века от своето същест­вуване Троян се прочува с това богатство. Джелепите откарвали оттук цели стада овни, овци и пърчове за Ца­риград, за турския шуменски гарнизон и другаде. Дори и след Освобождението, когато Троян се оформя като един от най-занаятчийските градове в страната, простор­ният двор на троянеца има неизменно и порта за доби­тъка.
          Планината предлагала и друго - добра земя за ово­щарство. Нищо, че градините не били равни, че били пръснати далеко покрай горите. Сливовото дърво отдав­на е намерило благодатна почва за Троянския край. Пло­довете от него допълвали храната на балканджията, а варенето на троянска сливова ракия отрано се превърна­ло в доходен отрасъл. Без самохвалство троянци винаги са смятали, че това е техен, неповторим специалитет. И това не е напразно. То се дължи на особено благоприят­ните климатични условия за сливовата култура и за от-лежаваието на ракията. По сватби и празници, всеки път, когато троянецът се веселил, бъдненцата и ибри­ците са били пълни 



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ruslana111
Категория: Новини
Прочетен: 794594
Постинги: 321
Коментари: 86
Гласове: 345
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031