Представата за времето на древните Българи е въплътена в ползвания от тях 12-годишен слънчев циклов календар, в който годините носят имената на животни. Твърди се, че древните Българи са знаели отлично основните закономерности на движението на планетите и Земята около Слънцето, и тези свои познания са вложили в един от най-съвършените и до днес календари. Смята се, че календарът на древните Българи е превъзхождал индийските и китайските календарни системи.

В древнобългарския календар годината е слънчева, с 365 дни, при високосна – 366. Начало на годината е най-късият ден – 22 декември – денят на Зимното слънцестоене. Този ден е самостоятелна календарна единица – Нулев ден, Нова Година. Наричал се е Еднажден, Енинак, Пръв ден, Полязов ден, Българска Нова Година и др. Останалите 364 дни са се делили на четири сезона от по три месеца (91 дни), напълно еднакви, които започват в неделя и завършват в събота. Всеки първи месец от сезона е 31 дена, останалите два – по 30 дни. Броят на 364-те дни на годината е т.н. “златно календарно число“. То позволява годината да се дели на четири равни части и на 52 седмици. Златното календарно число има и друго огромно удобство. При така устроена година всяка дата се пада винаги на един и същи ден от седмицата, а всеки празник се пада на една и съща дата и в един и същи ден от седмицата. Този съвършен образец на слънчево годишно-циклово летоброене съвсем основателно предизвиква през 70-те години на ХХ в. екипите на ЮНЕСКО, които го използват като един от моделите си за всеобщ световен календар.

Българският календар е създаден в Памирската контактна зона приблизително между 2500-та и 300-та г. пр. Хр. Това се потвърждава от астрономическите наблюдения и изчисления, според които началото на новия годишен цикъл, ситуирано в зодията Сомор (Мишка) по позицията на зимното слънцестоене, както и по разположението на звездите и слънцето, е могло да бъде виждано и следователно пресмятано през тези близо 2200 години. Това качество на древния български календар се дължи на обстоятелството, че отделните животни-зодии са идентифицирани с определени съзвездия, което улеснява проучването на небето и въвеждането на корекции в летоброенето.

Използването на 12-годишният циклов календар от дунавските Българи е регистрирано в “Именник на българските канове”, където годините на възшествие на българските владетели са датирани по този календар, в Чаталарския надпис от времето на кан Омуртаг (814-831) и в Приписката на Тудор Доксов от периода след християнизацията.

Според някои изследователи съществуват календарни маркировки, скрити в ранните царски имена. В редица случаи по древнобългарски обичай към собствените имена на владетелите се прикачват названия на годината на възцаряване по календара – ОмурТаг, възцарил се в 814 г., година Таг=Кон; Борис I, възцарил се в 853 г., година Паръс=Барс; Роман Шишман, възцарил се в 976 г., година Шъши=Мишка; Калоян, възцарил се в 1052 г., година Кала=Хала, Дракон и пр.

В Дунавска България календарът е опора на идентичността. Той е хронологичен инструмент на структуриране на събитията, подредба на безкрайния и безначален поток на Вечността, в която са поместени хората. Чрез него Българите предявяват собствена претенция към измерването на времето, респективно към порядъка на Историята. Този инструмент се появява именно като аргумент и оръжие срещу посегателствата от страна на Византия и нейните претенции за “универсален порядък”. Той е реплика и към тромавата индиктионна система на ромейската империя, в която хронологическите грешки не са рядко явление. Съпоставката на българските календарни дати с латинските и византийските дати показва, че степента на съвършенство на българския календар като инструмент за измерване на времето не е отстъпвала на най-развитите европейски календарни системи.

В календара на Аспаруховите Българи са налице повтарящи се цикли на митологичното съзнание, които дават ритъма на вярванията, ритуалите и на цялостния им живот. В цикличното начало на календара са вложени идеите за собствено минало, контролирано настояще и предвидимо бъдещето. Календарът на дунавските Българи в дохристиянската епоха до голяма степен символизира цикличната затвореност на формирания от тях културен модел, в който събитийността е повторяема, а хаосът – невъзможен.

За разлика от Дунавска България, представите за времето в културата на доислямска Волжка България не биха могли да бъдат реконструирани еднозначно. По археологически път е установено вероятното функциониране на дванадесетгодишния циклов календар в района на Средна Волга, но дали той е донесен от Българите-кутригури или е ползван от местното население не може да се твърди с положителност. Археолозите откриват предмети с изображения на животните от дванадесетгодишния цикъл. Тези изображения са поставяни върху метални огледала и амулети-висулки (куче, барс, дракон, заек, овен, кокошка и мишка). Последните очевидно са носени от хората, родени в съответните години.

Освен дванадесетгодишният животински цикъл във Волжка България се употребяват и други календари. В столицата Болгар е ползван “календарът на персите”. Вероятно става дума за леточисление, основано на т.нар. ера на Йездигерд. След 1079 г. то е реформирано с помощта на персийския математик и астроном Омар Хайям. Косвено доказателство за употребата на този календар във Волжка България е фактът, че в миналото първият ден от годината у народите от Средна Волга се наричал науруз (от персийски нов ден).

Във Волжка България съществуват няколко вида леточисления: български 12-годишен циклов календар, функциониращ на ниво масова народна култура; мюсюлманска лунна хиджра, използвана за фиксиране на религиозни събития, официални документи и канцеларски дела; мюсюлманска зодиакална “слънчева хиджра” и ирански слънчев календар. Предполага се, че Българите на Волга познават и други календари, в частност юлианския календар, който се ползвали християните от Предна и Средна Азия. Това календарно многообразие е резултат на полиетническата структура на държавата и синкретизма в нейния културен модел.

Използването на слънчев циклов календар е показателно за цивилизационните характеристики на древните Българи. Притежаваното от Българите календарно знание е оригинален принос в европейската средновековна духовност. Чрез своя годишен и циклов календар древните българи са ни оставили едно свое научно и културно завоевание – своеобразен скок към висините на мъдростта и съвършенството, който тепърва ще привлича вниманието на света.

д-р Георги Владимиров